Замина. Преди време. Добре, че съществуват новите технологии, иначе нямаше и да знам.

Всъщност, не сме се чували от деня, в които се разделихме. Не че скъсахме, връзка даже не сме имали. Просто се разделихме. В живота си имахме пресечна точка и след това всеки си продължи. Без да знае за другия нещо повече от мижавите Skype настроения. Или както им викат ... Оказва се всъщност, че много неща може да се разбере от тях. Всичко и нищо.

Историята може да се получи малко в стил „Мостовете на Медисън”. „Те са заедно само четири дни и нощи, а се обичат до края на живота си ...” и т.н. Май нещо тая част с „докрая на живота си” ми идва в повече, ама преписвам дословно от книгата.

Млади сме. Толкова млади, че да ни се прости всичко. Наивността и удоволствието. Да ни се прости опитването от забранения плод. Все още изпиваме питиетата, за които ще плащаме на 40, както каза Кари Брадшоу във филма. Казали са, че любовници, щастливи моменти и чаши вино не се броят. Е, ние ги броим. Защото още ги помним.

Или поне аз. Помня сладостта на чувството, тъй сладко, че чак горчи.

В грях се вкарвахме. Аз наивна и чаровно неопитна. Той страст. От главата, до петите, до последната фибра изгаряща страст, вкарваща ме в играта на откраднати погледи. На изпепеляващи погледи, разкъсващи и дори убииствени. Убивахме се, а после с ръце се извайвахме, същите, а всъщност различни. С всяко докосване ме променяше, пращаше в бездната на грешката, желана и приятна, та дори да реша, че си заслужава да направя грешката.

Но не, не бях грешна. Как ще е грях нещо тъй прекрасно, почти божествено, а всъщност тъй земно и плътско. Силует и сянка, светещи очи. Уличната лампа сякаш ни гледа, дървото сякаш ни съди. Аз бях грешницата, той беше ангела, подтикнал ме в грях. Накарал ме да се отдам на изкушението, а всъщност аз го повиках при мен. Какъв ангел всъщност, цял дявол.

Нощ. Изгрев. Стон. Търсим се, а не искаме да се намерим. Гледаме изгрева, но искаме нощта да продължи още. Ненаситно шепнем си, а всъщност никой не слуша другия. Там сме, а другаде душите ни. Знаем, че единия трябва да си тръгне. Да отиде в собствената си стая. Иска ми се да го прогоня и да не го видя повече, изпитвам угризения, а всъщност при трясването на вратата ми иде да изляза и да се прилепя към него и никога да не се пусна.

Но не. Не трябва. Прекалено еднакви сме, за да се търпим. Да се търпим по светло. Нощта ни е времето. Нощта, която винаги ще помня. Не с думите, не с действията. С чуството вътре в мен.

Не с думите, не с действията. С чуството вътре в мен."
Поздравления!!!

идеята не е точно моя :). цитирам (не знам кой обаче) : "Не обичам теб, а каква ставам аз покрай теб", или нещо подобно. Приликата мисля, си личи достатъчно :).
Мерси и за поздравите :) .

Според мен са различни неща. Аз също помня чрез чувствата. Вероятно и много други хора. Но за първи път от теб го чух, затова го отбелязах.
Всичко добро!

Ако си на 16 години и ти си "измислила" това - моите поздравления. :)

На 16 съм, но съм го преживяла и описах случилото се. Мерси много, вдигаш ми самочуствието :)