Днес се замислих върху това коит са тези мигове от живота ни, които ни карат да  се обръщаме назад, да гледаме в миналото с умиление, болка, радост и т.н.Миговете, които ни променят, а на по-късен етап ни припомнят откъде идваме и какво ни се е случило, за да станем такива, каквито сме.
Дали са моментите с баба и дядо на село, носещи мириса на препечени филии, баница и аромата на овошките, влизащ сутрин през отворения прозорец.Мигове на невинност и радост, неносещи в себе си тежките проблеми на ежедневието.
А може би и моментите с дъх на женски парфюм, смесен с мъжки, спомените за прашни тавански стаи, дъждовни паркове, тъмни киносалони и двама души, две потни длани, търсещи се в нищото.Моменти на радост и усмивки, когато целия свят е наш и нищо няма да ни спре.Първа любов, първа целувка, раздяла, горчив спомен, а след малко - всичко отначало.И след всяка нова любов си казваме "Следващия път няма да стане така, порастнах и не правя същите грешки!", а всъщност по детски да преживяваме всичко отначало.
А дали не са онези мигове на сълзи, болка и отчаяние, когато си казваме "Не, не мога повече!" и живота е една безпреспективност.Времена на трудности и изпитания (!?), които ни карат да порастваме по малко и малко.
И продължавам да мисля.Само да имаше някой художник, който да ме изобрази как мисля - подпряла глава с дланта си, заблеяна през прозореца на стаята, вторачила поглед в нищото, а всъщност пред мен е гората.А да можеше някой да изобрази всичките ми мисли, всичките ми идеи.Всички мигове, от краткия ми живот, за които се сещам.

Излизам от унеса си.Поглеждам към часовника и наум се проклинам - пак закъснях със започването на вечерята, а до 6:30 трябва всички да бъдат нахранени ...
Отивам в кухнята и зарязвам всичко, което написах.И ви моля - помислете малко вместо мен, все пак трябва и да готвя :)